и затова

пише стиховете си за центъра
и обитава точката на концентрация -
око на гълъб, стъпал на везната,
а в другата паничка уморен тромпет

той бавно врязва устните си в думите,
не спирам да ги гледам, те целуват въздуха,
когато заговори и сякаш ме оглежда вътре
аз каква съм, ставам ли за епохално влюбване
фаровете на подводница са белите му зъби
и забранява да наричам своето си

с името "душа", такава старомодна, изтерзана дума
от самораслъчна поезия по вятъра,
каквато тъй прилича на красивите момичета
тогава през ноември се пресрещаме,
за да си кажем нещо
в двата края на площад "Света Неделя".
Слабо слънце свети мирно по кубетата
и се покланяме,
листата капят сухо в ръкавиците
и казваме си добър ден.
Отидох да си купя книги, бяха свършили
и затова отивам в църква.

***

Заклевам се пред черната престилка

на комсомолката, която ме заплете,

че сигурно и бавно ще отвиквам

да бъда стрък от саморасло цвете.

Камбаните и острите подстрижки

ще бият над якичката ми бяла,

а маслените ми бои и книжки

прилежни ще са в чантата ми.

Бяла. От тук до гара бяла ще отварям куфарите,

ще хвърлям шарените дрехи по пероните

и ще се смея като лудата Ирина, а в неделя

ще нося цвете за героите. Кой открадна имената им от камъка?

Не може да се плаче ей така за никого.

Или пък може, ако ръцете ти до днес са били вързани

и искаш да ги впрегнеш в нещо като както се живее,

като както се разплаква ей така от нищото или

в намиране на малки възелчета южно от гърдите си,

където нещо уж наужким свети – малък поменник или звезда

от въгленче, фенер, ароматична клечица или сърцето на момче.

Ще мога да съм с две сърца завинаги. Чутовно да пулсирам

в единственото тяло, което ме побира.

Ще си помисля, че мога да се пренеса натам, земя

ще си намеря – бяла от кокичета

и там ще забода звездата. Цяла. Цялата ще свети,

ще засадя по мъничко от всичко и ще рисувам,

докато ме завали. Да има, нека избуява,

нека там валят подсмръкващи и гузни дъждове.

С чадър от залези ако ме видите да се показвам

иззаде хълма, ми кажете, ми кажете, че още има смисъл.

синьо

гола-голеничка в синьо легнала е
малката жена, побира тихите
въздишки- бисерни балончета
и първозданната храна хрущи
в устиците на мида
пре-лека нощ й казват и приятни сънища
такова бавно, още несънувано,
а китовете мажат песните си
в четирите стени на океана

Букет

За първите лилави дни съм в тънка рокля. 
През лятото отварям къщата и тичам вън.
Помни ме, щом повейне вятър източен:
"Амарие, небето е ревниво".
Заспивам в лавандулата и чувам:
кос, откос...
Такива сто години минаха,
а ти си сигурен - това е само сън
и славеите винаги са пели в тъмносините гори,
прескачала е дивата пъстърва обли камъни
и сме се срещали безбройни пъти
край малкото ухо на водопада.
И всеки път на двадесет и втори май,
когато боядисахме оградата, си ми берял букет 
за да го прибера в кутията с писмата, но дали?..

16.06.2014

Порцелан

зад чаената чаша моят брат

разлива чая си и го попива

с кърпичка като в онези предиобеди

бисквит върху бисквит редяхме

скуката и я трошахме между

фигури за шах

и чайове варяхме

лъжичката е само маниер

и начин да обърнеш рамо

на 12 гълъба прибрани до прозорците

на кафенето потъмнели и загукали

защото ще вали

не мога да не слагам запетайки,

не може да не се огражда смисълът.

Две липови дървета дърпат вятъра

и лампион по лампион

в това подобие на есен завалява.

Вали ту дъжд, ту тикви, ту фенери,

те тупват на земята, чашите треперят,

но да не би все нещо тук да е останало,

все нещо синьо - да си струва запетаите:

пуловерът на сервитьорката,

капачето на чайника

и този вкус на карамел в устата.

XI.2011

Синът

Вива ла вида, Мария Виктория,

в тази каляска е може би тясно

за първия кълн под вашата рокля,

загърнат, прегърнат той отсега

ви докосва с онези израсли от пръстите

пеперуди. Там вътре е нежно и топло,

той спи и ви гали отвътре,

но тези ръце

от тогава насетне

бавно ще почнат да пускат

една по една пеперудите,

ще се отворят и всичко ще литне.

Но не плачете, Мария Виктория,

когато го видите да омачква

крилото на някоя или като платно

тази видима част на деня,

светлината, която сега

е ненужен и остър фенер,

не плачете.

Дума по дума една какавида

ще започне да се увива,

бяла и осезаема като шишкава

балерина - пъхнете я в джоба му,

когато излиза да рине листата,

той ще се върне я с хилаво коте,

я с паднало голичко птиче,

вземете го. Намерете му мляко, зърно -

каквото си иска, тъй както за свое дете

и го пазете, докато укрепне

и всеки път, щом се завърне в дома

синът и в очите му рязал е вятър,

стъргал е малки листа от лицето му,

предложете му чая с канела

и просто излезте да си разгледа

какавидите на спокойствие.

И за всяка призната настинка в сърцето му,

и за всеки пропаднал керамичен мост

му поднасяйте същия чай

и мълчете,

галете лицето му само нощем,

когато е сам и заспал,

приведете се леко и слушайте

същите ли са тези движения,

както когато той спеше отвътре

и послушайте също как расте

косъмът на брадата му,

как продължава баща си и

погледнете ръцете дали са успели

да станат добри. Поплачете.

Тези ръце и отвън ще прегръщат

вашето майчино тяло

и пак ще излязат навън, където е светло,

където ще мачкат през пръстите клея,

когато залепят продънени кораби,

рулове

и криле на тропически пеперуди.

2011 г.

Откакто я познавам, носи погледа си

мъничко приведен, така че бялото в очите й

остава само крайчец, воден знак, за който

хвърлят се на шести януари

момчетата

да вадят кръста от водата.